За много от жените самозащитата в крайна сметка е поне една от причините да се занимават с бойни изкуства, и затова повечето, поне според моя опит, избират бойни изкуства, където не се използват оръжия, от типа на айкидо, карате или джудо. ( Аз самата се придържам към японските бойни изкуства, защото там имам опит и наблюдения, не посочвам като образец изкуствата на други страни, независимо, че проявявам интерес дали което и да е от тези мои впечатления се отнасят и за тях.) На "въоръжените" изкуства, включващи ката, осъществявана по двойки от типа на кендо, нагината или джодо, обикновено не се гледа като възможност да се научи човек на самозащита, в крайна сметка какъв смисъл има в това да се научиш на самозащита с нагината дълга седем фута*, след като не можеш да я носиш винаги със себе си.

Добрите учители, в което и да е съвременно невъоръжено японско бойно изкуство, знаят по-добре отколкото да обещават на жените-ученици мигновени, изцяло доказани техники на самозащита; аз често обяснявах, че истинската стойност на айкидо се състои не толкова в това да се научиш да се биеш, отколкото да се наложат състояние** и начин на преместване, които да предпазват от нападение; тъй като изследвания върху жертвите на нападения е доказало, че те са били избирани по тяхната очевидна уязвимост. От друга страна техническото усъвършенстване отнема години и изисква усърдие при усвояване на техниките.

Да си представим тогава, дали при четвърти дан с повече от десет години в айкидо и около година и нещо в джудо, дали тя би се почуствала достатъчно сигурна. Е, аз със сигурност не се почуствах! Научавайки все повече, аз чуствах все по-голяма отговорност към другите жени, запознавайки ги с това, което знам, като безжалостно оценявах своите собствени възможности. Това, което открих без съмнение, не някакво малко и незначително на вид несъответствие, а едно толкова голямо, почти до ниво увереност, че ако съм принудена да се отбранявам, аз просто не знаех какво бих направила, или как бих успяла ( въпреки опита ми в тренировъчните боеве). Чудех се какво бях пропуснала в моето обучение?

Пет години по-късно, и след седем години във "въоръжените " изкуства ( jukendo, tankendo, jojutsu, naginatajutsu), мисля, че открих отговора, поне за себе си. Не бях аз тази, която не се бе справила с обучението си, а моето обучение не беше успяло да се справи с мен. По различни причини невъоръжените изкуства, почти не ми бяха толкова полезни, колкото обучението с оръжие, при подготовката ми в способността да се защитавам сама при нужда. Днес съм напълно уверена, че ако бъда нападната, аз бих действала с огромен успех, за да се защитя. (1).

Защо изкуствата с оръжия ми се отразяват толкова добре? Е, едно от нещата, които аз научих при моето обучение в айкидо беше, че въпреки това, което твърдяха инструкторите, ("Виждате ли, слабия може да победи силния"), когато тренирах с мъже на същото или на по-високо ниво, ми трябваше сила. Много. Естествено, нашата основна цел е да "освободим" общата физическа сила и вместо това да разчитаме на едно свободно, прецизно прилагане на точното количество сила, при жените това понякога се оказва много по-лесно, отколкото при мъжете, тъй като нашата представа за собственото аз по-трудно може да се обвърже с нашата действителна физическа сила, но въпреки, че го правим "правилно", често откриваме, че в действителност не можем да успеем в прилагането  на невъоръжени методи срещу по-едри и по-опитни мъже.

Това противоречие със силата, особено когато знаем, че го правим "по-добре" от момчетата, може да бъде много разочароващо. Всичко, което научаваме е, че когато една атака в действителност се насочва срещу нас, ноистина трябва да сме много, много добри, за да преодолеем по-силния опонент. Това не носи много увереност в собствените сили при самозащита.

Постоянната битка със силата и разочарованието може да отклони някого от изучаването на едва доловимите детайли, които са истинския ключ при усвояването на полезни за самозащитата умения, и ние сме погълнати от понятието "развитие" на техники. Когато се връщам към моите години в айкидо, виждам, че това което съм научила, са някои изключително и много често красиви видове движения, които мога да приложа на някои по-малко трениран или по-слаб. Но аз изпитвах липса на цялостна система от принципи, които да могат да бъдат незабавно пречупени и преработени, за да отговорят на всякаква ситуация и всякакъв противник. Мисля, че това е едно от най-съществените предимства , които могат да се извлекат от изучаването на въоръжени изкуства.

И така - как става това? Всяко оръжие е много добър компенсатор, "умножител на силата". Изведнъж различията в обсег, тегло и височина нямат такова голямо значение, когато имаш оръжие. Жените с оръжие лесно могат да бъдат  толкова силни, колкото мъжете. Не се изисква много мускулна сила, за да нанесеш смъртоносен удар с Jo, изисква се разбиране на това, което аз наричам "модел от принципи".

Въпреки, че тези принципи на отпускане, наблюдение, дистанция, инициатива, линия и траектория, избор на време, баланс, поставяне на цел и проява на воля, бяха обсъждани в различна степен при обучението в айкидо доджо, това на което се обучавахме всъщност през повечето от времето , бяха модели на движения. Аз намерих модели на принципите, които много по-лесно могат да бъдат фактически видяни, почуствани и анализирани  при обучението с оръжие.  Яснотата на траекторията на бързо движещо се оръжие например, е особено подходяща нагледно да се покаже принципа.

Например, когато си изправен пред противник, който владее джо, много лесно е да разбереш, кой контролира централната линия. Местоположението на водещия край на оръжието на моя противник спрямо моето тяло е ясно; дори то да е на сантиметър от мен, аз имам възможността да се изплъзна от оръжието и да направя моя собствена атака. Това разбира се, също изцяло важи при стълкновението с невъоръжен противник, но точното възприемане на същата тази линия, която се явява далеч по-малко очевидна, изисква доста по-голям опит.

Дистанцията и избора на подходящо време, или maai, също много по-лесно се разбират при обучението с оръжие, особено при това, с дължината на сабя или малко по-дълго. Именно физическата отдалеченост на противника на критично бойно разстояние е задача, която се явява ясно определена, видима, и относително последователна в отношението между краищата на противопоставяните оръжия. При невъоръжените изкуства, маай се определя от относителния контакт (и скорост) на противника и се променя видимо във всяка една схватка; и може да отнеме години да се научиш  да оценяш за много кратко време, какво е необходимо да се направи за да се скъси дистанцията. Докато при невъоръжените изкуства съществуват различни възможности за съпрекосновение, основаващи се на индивидуалните размери и пропорции на тялото, то при използването на оръжия, те са основно компенсирани както от дължината на самото оръжие, така и от факта, че е необходимо повече време да се преодолее по-голямото разстояние. Уменията за достигане на точната дистанция в такъв случай, може да се постигне чрез обучение и работа с оръжия в различни ситуации, понякога с радикално различие в маай, като например когато се използва kusarigama срещу naginata, или tanken срещу juken. След като веднъж разберете връзката между специфичното оръжие и маай и тя стане интуитивна, вече не е особено трудно да се адаптирате към различните ситуации. В моя опит обаче, постоянната промяна на дистанцията при невъоръжените изкуства, направи още по-трудно да постигна "чувство" за маай. Това може да доведе също така и до неподходяща стандартизация, "с цел обучение", което често довежда до твърдото убеждение, че "тази техника може да бъде направена единствено по този верен начин" - позиция, изцяло противоположна на принципите на обучение и на това как да ги прилагаме.

Способностите за наблюдение също се развиват по-бързо и по-добре при обучението с оръжие, според моя опит. Нищо не може да се сравни с възможностите на сабя, насочена към челото ти, или копие дълго девет фута, което те пробожда в ребрата и те кара да обърнеш сериозно внимание на всеки нюанс от движението на противника. Опасността от удари и нараняване на стоящи наблизо хора ( или да бъдеш ударен докато чакаш да ти дойде реда да тренираш), също се увеличават при обучението с оръжие. Разумните практикуващи бързо развиват система от 360 градусова "антена". Независимо, че усещането е съществена част от цялостната невъоръжена подготовка, аз считам, че последствията от непроявяването му безспорно биха били в огромно количество бедствени при "въоръжените" изкуства.

Аз не смятам безразсъдно да споря, че всички полезни принципи на самозащита се научават по-добре при въоръжените изкуства - очевидно дебалансирането kuzushi се изучава в много по-голяма дълбочина при джудо и айкидо. Нито пък защитавам теорията, че трябва да се разчита само на оръжие при обучението - ние всички трябва да знаем как да се борим на земята и трябва да имаме поне основни grappling качества. Това, което предлагам - няколко години на добро обучение с оръжие преди усвояване на невъоръженото изкуство могат да скъсят времето, което отнема на жените ( или на мъжете, за тази цел) да достигнат ниво, където те да могат уверено да разчитат на собствените си възможности за самозащита.

Бележка на автора : 

(1) Откакто написах тази статия, аз имах възможност да се уверя в един много важен аспект на това. На демонстрацията на Храма Meiji през ноември 1997, аз демонстрирах Toda-ha Buko-ryu naginatajutsu. На първата техника кракът ми се плъзна на тревата и аз седнах долу. Единствената ми мисъл беше : "Махай се бързо оттук, това е лошо място за теб!" Аз се съвзех, с нагласата, че нищо не се е случило, противопоставяйки се на обидата в мен самата. Тъй като ситуацията не беше на живот и смърт, моята реакция наистина показа способност да реагирам по подходящ начин и без отлагане, двата важни елемента в отношение към едно истинско нападение.

Бележки на редактора :

* Един фут е равен на 30,5 см

** Състояние, положение, стойка, поза

Статията се публикува със специалното разрешение на автора. Даян Скос е основател на издателството Корю и създател на Koryu.com. Била е уредник на списанието Aiki News / Aikido Jurnal в течение на 6 години. Обучението и в бойните изкуства започва през 1982 год. с Tomiki aikido, като в момента е носител на 4 дан. През 1990 пристъпва към практиката си в jukendo (байонет, щик) и tankendo (къс меч) към All Japan Jukendo Federation, под инструкциите на Wakimoto Yasuharu - 8 дан. От 1991 датира началото на обучението и в Shinto Muso ryu jo, а от 1993 - в Toda-ha Buko ryu. През 1997 се завръща в САЩ, като днес тя и нейният съпруг управляват доджо в Ню Джърси.

Превод : Милена Милкова

Редакция : Красимир Василев