или, колко добре се справя нашата програма по бойни изкуства
Крайният тест на всяка една програма по бойни изкуства е доколко тя "работи" в екстремална ситуация. Още в 18 в. в един класически виетнамски трактат по бойни изкуства пише , че : "...Войнското изкуство трябва да бъде практично, както никое друго. Поради това, при овладяването му главно внимание следва да се отделя на особеностите му при употребата в истинския бой..."
Е, добре. Аз не защитавам безмислената борба на улицата, но имам предвид, че ние не се борим в пълен контакт в залата. Или поне не всеки път.
В същото време една регламентирана бойна ситуация, в която сме поставени лице в лице с непознати противници, както в Кунг-фу турнирите , се явява само и единствено средство, което донякъде ни позволява да проверим бойните си умения. Казвам "донякъде", защото регламентът на състезанието така или иначе ограничава свободата на действие, и както се казва в армията, ситуацията относително е "близка до бойната". Разбира се, ние живеем в 21 в. и нямаме предвид средновековните 100 % "доказателства", че един двубой е спечелен едва тогава, когато живият съперник слезе от платформата...
Аз имам просто за идея, че такава една психо-физическа проверка в двубой, удовлетворява повече и уверява по-ясно напредналите ученици в способностите им, отколкото високите оценки, получени при състезанията в дисциплини от типа на "тао лу", "ката" или "дуи лян"... Забелязвате, че говоря за напредналите ученици, нали? Защото съвсем определено поддържам мнението, че не само този тип двубой, но и какъвто и да е по-свободен израз на единоборство, не е работа за начинаещи търсачи на силни усещания!
Сан да, популярен още и под името "Сан шоу" се развива като спорт по същотно време, по което се развива и ушу. Някъде казват , че това е един вид китайски "кикбоксинг-стил", и според мен, не са твърде далече от истината.
Тук се употребяват удари с юмрук , удари с крак към краката, на средно ниво и към главата - всички тези атаки с пълна сила ( е, при "Лайт сан да", естествено силата е контролирана...). При близък контакт се пристъпва към всякакъв вид хвърляния и събаряния от типа на гръко-римската ( класическа) и свободната борба.
Бойците се конкурират върху платформа без въжета (лей тай), от която, според правилата, противникът може да бъде изхвърлен след захват и техника на хвърляне или "изблъскан" чрез удар.
Добавено е също и защитно облекло, което донякъде помага да бъде избегнат риска от по-сериозни увреждания. Донякъде. То включва защитна каска, назъбник, боксови ръкавици, защитна жилетка (нагръдник), бандаж, и протектори за подбедриците. Бойците се състезават боси, в 10 категории.
У нас Сан да се работи спорадично от 1990 год. Година по-рано бяха проведени първите курсове за инструктори по У шу в тогавашния ВИФ, и по това време ние за пръв път се запознахме с току-що преведения състезателен правилник. Един комичен епизод, който понякога споменавам пред моите ученици е свързан с този период.
Преводачите от английски на български, и това е понятно, защото става въпрос за доста страници, при работата си относно Сан да, допуснали една малка грешка. В раздела за забранени за употреба техники било написано, че не се позволяват удари с глава, лакти и колене. В пламъка на работата обаче, някой записал превода като "не се позволяват удари в главата с лакти и колене". От което ние мъдро заключихме, че след като тези действия са изрично упоменати като забранени към главата, най-вероятно е да са разрешени за употреба към тялото! Кой ти е виждал Сан да по това време? Гениалната мисъл си я изрекохме на глас, оттам "речено - сторено", и ... До лятото на 90, когато от Куала Лумпур се завърнаха двама софиянци и двама старозагорци - първият ни Национален отбор по У шу, си играхме така - освен с юмруците и ходилата, и с коленете и лактите!
И кви ги е снасял тоя неволен хибриден правилник ли? Ами, съдете сами! Пак една случка от личния архив ... Играем квалификациите за същия този Международен турнир в Малайзия, и за съперник ми противостои един боксьор от Плевен. Добър боксьор ли е бил, или не, не зная, но за цял един рунд само му "близах" главата с ръкавиците ... Гъне се оня ми ти боец, да ге е, като змия очиларка! Че по едно време като ми отпука едно ляво кроше в дясната скула, гмурнах ли се, или глътнах вода и потънах, не знам, щото няколко ръкавици ме погалиха едновременно по вратлето, по ушите, по раменете, пак по главицата - не мога да разбера кой ми е арбитъра, кой - опонента!
По това време бях 30 годишен армейски сержант, пробягвах 20 км, веднага след което спарирах последователно с 2-3 от моите ученици. Е, това съм го правил със сигурност само веднъж седмично - да не помислите сега, че ми е било ежедневие, или пък, че съм бил някакъв засекретен кибер-боец от Н-ското поделение! Нали? Нищо подобно няма! Просто искам да кажа, че бях в състояние в критични ситуации да стискам зъби и да търся изход - поне докато главата ми можеше да произвежда мисли!
Битката "горе" я губех, а той маневрираше толкова добре, че за влизане в краката му и хвърляне можеше само да се въздиша с копнеж ... Реших да вкарам в употреба суперсекретното си ляво коляно - бях отказвал неколцина "конкуренти" в разни тренировъчни и приятелски двубои - то по това време и нямаше чак такова изобилие от официални двубои, де ... Имах на разположение само един опит, предвид школовката на боеца срещу ми, и смятах да навляза в един фалшив активно-отбранителен бой, където да намеря момент да скъся дистанцията и да забия здраво коляното си в слънчевия му сплит. Ами ... Да претворим идеите в дела!
Врътнах един-два пъти от лява в дясна стойка и обратно, толкова, колкото да види, че не съм чак толкова опасен и в тази позиция. След това взех да "дърпам назад", опитвайки се да го вкарам в "ловушка" ... Сега не си спомням съвсем точно как се развиха събитията, но вероятно изненадващо съм тръгнал напред да атакувам главата му, така, че да "отворя път" за решителния удар с лявото си коляно към сплита - когато ние сме с десния крак напред, а съперникът ни с левия, и дистанцията е подходяща естествено, то тази техника "работи" в голям процент от случаите.
Казах ви по-горе, че главата му не се уцелваше. Дори и преминавайки рязко от отбранителен в насрещен бой, аз пак не успях да го намеря неподготвен! Той се гмурна под ръцете ми, оставяйки ме да ръкомахам като регулировчик на оживена пътна артерия, и се наведе толкова напред в движението си тип "люлка", че сам заби брадата си в коляното ми, което вече "вървеше" към тялото му ... А сега, кажи ми, уважаеми читателю, според онзи ми ти правилник от 90-та, кой трябва да бъде упрекнат за действията си - този дето удря с коляно в главата, или другият, който се привежда толкова ниско? Зная, зная, че е трудно - и съдийската колегия тогава беше в сериозно затруднение да излезе с вярното решение "кой какъв е, и защо такъв е". Сега, като пиша тези редове се сещам, че наистина в този макар и кратък период, при "прохождането" на родния Сан да, хвърлянията с навлизане в краката не фигурираха в арсенала на тогавъшните бойци. Ползваха се събаряния и хвърляния, но те основно бяха следствие на захванат крак, или "скопчаване" в стойка - никой не "слизаше" в краката! Всъщност, всеки инстинктивно е предусещал опасността от рисковани срещи, я с коляното, я с ходилото на опонента си, и е избягвал къде осъзнато, къде подсъзнателно този тип техники ...
Няколко месеца по-късно видяхме как се "играе" и Сан да, и Чан чуан, и Нан чуан, и Тай чи ... В смисъл, какви са изискванията на Международната организация. За съжаление, нашата Федерация не се досети да тиражира видеоматериалите от Куала Лумпур, за да добият практикуващите по места поне обща представа от това, "къде сме ние". Впоследствие отделни "национални отбори" представиха страната ни на немалко международни У шу турнири, и смея да твърдя, на много добро ниво - да не ги изброявам сега! Това, дето днес го пишат тийнейджърите младша възраст по форумите, че в България никога не е имало У шу, са съчинения по зададена тема за учениците от начална степен ... Имаше и У шу, имаше и талантливи инструктори и състезатели, имаше и гостуващи инструктори от чужбина на световно ниво! Ами като ни вдигаш такива лозунги, що така се получи с родното ни У шу, ще попитате. Отговорът е много лесен - просто това е част от закономерното развитие на нещата ... Всъщност, на тая тема има отделена една цяла статия, така, че няма да ви занимавам по никакъв начин "тук и сега" с нея.
В заключение, връщайки се на Сан да двубоите, бих повторил, че те са едно много добро средство за личното тестване по отношение на психо-физически "сведения" за напредналите ученици. Имам предвид самите ученици да "се видят ясно и да се опознаят" като реакция в една малко по-напечена ситуация. В същото време съм абсолютно против схемата "Блъсни кандидат-плувеца във водата, път ако оцелее, оцелее!" Този начин на мислене може да донесе само травми на тялото и ума.
Аз съм "непримирим" привърженик на микс-обучението. В тази връзка, Сан да винаги, още от 1990, кога повече, кога по-малко, е "присъствала" като част от учебната програма на школата ми, наред с класическата самозащита, традиционните натурфилософски концепции и съвременните "улични" оръжия. Имам дори ученици, на които това обучение послужи като една здрава основа в спортните изяви - три месеца след като се премести в клуба по кикбокс, моя ученичка се класира трета в бокс за жени, и месец по-късно стана шампионка по кикбокс ... Е, преди това беше играла 5-6 години при мен. И смятам, че след като в последно време Сан да добива все по-голяма популярност по целия свят, с провеждането на различни национални и международни първенства всяка година, то не е далече времето, когато и у нас, когато се заговори за този вид двубой, няма да има нужда да се доуточнява, че това в общи линии е един вид китайски кикбокс.
Обратно
